Ако вече сте наш клиент, въведете вашите данни за вход

Ако сте тук за първи път и желаете да направите покупка, нужно е да се регистрирате

Чанове

 

Гордата песен на чановете е огласяла българските земи от незапомнени времена. Хората вярват, че чановете гонят злото – колкото по-силно се чуват, толкова по-надалеч бяга лошото. В недалечното минало не е имало къща и стадо животни, които да не са имали чанове. Хлопките се закачат на един или двама водачи от стадото, което помага на животните да не се изгубят. Различното звънене на чановете позволявало на стопаните да разпознават стадата си.
Изработката им е един от най-старите български занаяти – звънчарство или хлопатарство, при който се изработват ковани или отлети от метал звънци, хлопатари, чанове и черковни камбани.

Чановете
Иде Гергьовден. Ще литне песен като тази: "Утре ми рано станете / ворзите ясни чанове / и си сюрийка вдигайте...". Ще ми се да раздрънкам празнично чановете и тюмбелеците, та да запеят като моминки. И викам на помощ баш майстори на словото.
Първом отварям "Време разделно". Антон Дончев е предал удивително гергьовденската омая: "На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове - два с каба чанове и два с джирици - звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чановете бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън, учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пищялка от беломорска тръстика... Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета".
Истинска експлозия на радостта от настъпващата пролет. Драгостта е озвучена от звъна на чановете и тюмбелеците, от буботенето на подкараните стада, предвождани от еркичи и овни, от свирнята на каба гайдите. Не ще се найде под небето такъв многочислен оркестър. Музикална страхотия!


В разказа си "Калинкините чанове" Николай Хайтов възкресява чудната песен на чановете: "Люшнали се ония звънци, заечали ясните им гласове, чудом да се чудиш: звънци ли са като звънци, камбани ли бият, невести ли пият и поплакуват..." И тук сме в "засукания свят" и "мъжките времена" на писателя, но по-добре да послушаме още малко чановете: "Има едни звънци, люшнат ли се, звъннат и замълчат, като че ли на шията си ги настъпил, а тия двата - чукне веднъж "езичето", а десет пъти му отпява "майката" на талази - моми сякаш пеят и отпяват. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас: - Хе-хе-хе-е-е-е-е!"
И в прозаичните бисерчета на Станислав Сивриев пропяват чанове: "Баща ми разклаща малките "каби", още по-големите "инджи", още по-големите "стамболи", след това останалите. Люмва и двойният зил в баша на най-големия чан, на "докузинджията". Дъбовата гора е заприказвала, кучетата лавват и спират задъхани пред звънците, които баща ми бие със затворени очи, защото в тоя миг дванадесет приказни еркича с вити рогове и къносани перчеми са тръгнали към хоризонта на планината. Той се снишава пред сребърната дизия, намерила най-сетне истинския си глас". Това са редове от разказа "Възкръсналата дизия", чийто герой Шабан може да "вади" гласа на звънците и да ги съешава. Той е и мъдрец: "Чанът и човекът са едно - секи със свой глас... Чан, който е глух и не те удря в душата, е тунук... Сам чан и сам човек нищо не са..."


Едър коч - калауз води стадото на Провалтата. С приведен врат от звънеца, семейна реликва, излят е от сребърен нагръден кръст. Неврокопски чанджия го стопил, смесил го с пиринч и отлял тунч обадник "тежък и ясен, какъвто втори да няма по Пирин и Али Ботуш". Валентин Караманчев е свързан утробно с този край, той превърна Мървашко в своя литературна територия, но ако нямаше тънък гледец и писателско обоняние за людския живот, не би могъл да "озвучи" така планинската овчарска нощ в "Мървашки песнивец": "Не спеше гората. Преживяваше светлината, нагълтана през деня. Не спеше многогласният дюзен - осемнайсет лети звънеца. Когато стадото върви, дрънкането им не е музика. Дюзенът е песен нощно време. Звънците се сглашат като моми. Бравите само да мръднат, ясниците пеят. Ето чукна гласникът на Каба чана. Обади се Малкият юзлук, дрънна два път Ока деве - голямата камила. Припна след тях заподскача тънкото гласче на Инже чан. Ред е на Стодрамника, но го предвари Средното деве. Отекват като далечна манастирска камбана петте оки на сребърния Баш окалък".
"Слушам" чановете и тюмбелеците от книгите на любимите ми белетристи, наляга ме жалба по някогашното славно овчарство, та се питам няма ли да си остане нашенският овчар с позакъснелия мерак да кротува оня овен в ръцете му и да чака да му върже на врата пет оки. Пет оки, но пълни с песен... "Чан се туря на еркич, не на пръшничево шиле!" - има такава родопска поговорка и към когото е адресирана, е оценен и помазан. Ако някъде у нас все още отглеждат овце и се чуват звънците им - това са хлопки и татралки, те имитират жалко някогашната звучност на планината.
А дизиите с чанове днес са само кичило и добавка за разкош в хладни механи и чевермеджийници.
Тодор Коруев
В. „Дума”

 

*** Всички снимки към текста са със защитени авторски права и не могат да се използват без съгласието на автора.

 


 

17-01-2015 | виж всички новини | Принтирай Изпрати


Генериране на страницата: 0.236266 секунди