Ако вече сте наш клиент, въведете вашите данни за вход

Ако сте тук за първи път и желаете да направите покупка, нужно е да се регистрирате

  • Сапун Роза - 30 гр

    лв1.60 Разгледай

  • Сапун Роза - 50 гр

    лв2.80 Разгледай

  • Сапун "Роза" - 70 гр

    лв1.80 Разгледай

  • Сапун "Роза" - 15 гр

    лв1.00 Разгледай

  • Картичка Орлови скали / Ардино

    лв0.60 Разгледай

  • Картичка Дяволки мост / Ардино

    лв0.60 Разгледай

  • Картичка Зема на съкровища / България

    лв0.60 Разгледай

  • Картичка Баница / България

    лв0.60 Разгледай

  • Картичка Качамак / България

    лв0.60 Разгледай

  • Дървена бъклица с дърворезба с вграден пластмасов контейнер 400 мл

    лв40.00 Разгледай

  • Подаръчен комплект

    лв4.90 Разгледай

  • Подаръчен комплект

    лв3.90 Разгледай

  • Кърпичка с бродерия

    лв4.50 Разгледай

  • Свещ РОЗА ЦВЯТ в луксозна опаковка - 300 гр

    лв15.00 Разгледай

  • Сапун Роза

    лв1.80 Разгледай

  • Сувенирна дъска мини

    лв3.00 Разгледай

  • Каручка

    лв5.00 Разгледай

  • Съвършената. Преподобна Стойна неканоничната светица

    лв13.99 Разгледай

    Таа е светица. Она целиот живот го е страдала като светица. Как ме гледаш мене, она е десет пате по-голема от мене! Аз апнувам, пийнувам, такива работи, а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия, само водичка и трошка лебец. Она сите работи със Свети Георги ги е онаждала. Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен да го знаете.                                                                  Вангелия Гущерова – Ванга,                                                                в разговор с художника Евгени Велев. 1. До шестнайсетата си година Стойна растяла в самота и очакване. Знаела, че й предстои да прави нещо добро за човеците, но още нямала вест. 2. Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, Боянке, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца. Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си... уж твоето лице... пък някакси друго... Та и аз. Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, а след шарката и ослепяването взеха да изглеждат сиви, уж косата ми руса като повясмо... такава се гледах. Но във вира се виждах друга...Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не е герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло – от празни черупки на охлювчета... – таквоз никога не съм имала... Очите ми и те уж са моите, ама са черни... Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че това съм аз... Вярно, наглед друга, но иначе – аз... И то да беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло... Секи ден. Секи божи ден все туй – хем съм аз, хем не съм... Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота... един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен... И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми... Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий... Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде... отсрещните... най-често идваха...   1. Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни, и времето. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.   2. По едно време забележих, че аз съм повече нея, отколкото мене си и че ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка – яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името й бе Ягода; къщата ни – тамошната – от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в онази къща, само петел, дето по цял ден се ръзстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин” – казваше тамошната ми майка и му се боеше някакси, имаше към петела едно суховерие. Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето брат ми ги събираше по гората. После брат ми ойде некъде, мама го скри от поклесарите (1) , щото като немаш пари да си платиш данъка, вземат добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават по чужди земи за роб. Затуй мама дала брат ми за послушник в манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни и да ги носи и подрежда на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни земя, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива – кога лимец, кога просо, нахут или гулия – ако е добра родитбата и след като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат... Този динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си – глуповат, де, но добър, и кир Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „ Туй твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина ми.” Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено намерим. За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода и бели камъчета, и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще уврат... и ще си хапнем чорбица...” Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после заспивах... А сутринта мама я нямаше – тя все се криеше от поклесарите, щото й търсеха данък за петела – та като нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад. Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома метнат на рамото му като умряло лисиче. Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав при бденията в църковата на манастира и в нощта срещу Разпети петък братчето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя – направо върху шубраките...       ”Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее...” Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до земята и с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже - същото въже като на Конопеното - и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене. Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на човека как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чукари или да се фърли в реката под моста. „Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега, щото момчето е още отпаднало... След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно, и билки за болното...” Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли. Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е. Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно изцапано, пак не е. Гледам го доста равно изписано като нарочно.     1.  Виждала съм този знак в една стара книга за богомилството – две елипси, пресечени под прав ъгъл. Според някои от тълкувателите перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната – на разрушението. Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били стиганали степента „съвършени”.     2. Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама зашепна   молитва и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът й каза:  „Недей!” А мама попита: ”Какво да не дея?” „Не кръсти се.” „Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е издъхнал прикован...” „Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва и почит?!” Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за името му. „Василий. Брат Василий”. След по-малко от десет дни – броях ги по пръстите на ръцете си – брат Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни заведе вдън гори тъмни, там имаше един зелен скат, излегнат на припек, и по него се бяха поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен план – подредени някакси на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в средата – на равното край реката, имаше харман, а високо на хълма се белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат: „Нови братя ни води брат Василий!” Прегърнаха мама и мене, а Даритко – щото мъж, макар и момче – поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклесари, ние се настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и ни оставиха да спим до сутринта... Заживяхме там и имахме храна и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим четмо... Стараех се да съм прилежна и на втората година вече четях евангелията и най-много евангелието от Йоан и деянията на апостолите... Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната страна на дясната си китка онази дамга... красиво изписаната... И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва... Бях на четиринайсет, а Съвършеният – на трийсет и шест.   1. Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна. Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова истинско, че понякога й се искало виденията й да не свършват и тя да не се връща отново в стаичката си в Хазнатар или после - в църквата „Свети Георги” в Сушица...   2. Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно: „Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо ти се случват? Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов...”   1. Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете й, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла… Но все пак вярвала, че без любов животът на човека изглежда като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.   2. И до днес, Боянке   все така: половината ми живот – тук, другата – там.                 Ей го и сега: уж те гледам и ти говоря... а виждам тамошното село – къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събирахме по общинарски работи. Но нищо не чувам. Като че ушите ми са напълнени с мокра пръст. Няма ни гласове, ни шумове, само хора щъкат между къщите, някои носят сечива, други запрягат или разпрягат волове и катъри; деца играят с кучета... Но нийде не виждам прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние там месо не ядяхме.   1. Попитах я защо поселището на богомилите се е наричало общинария?   2. Ми то си беше такова. Там людете живеят някакси общо – макар всеки да спи и яде в къщата си, иначе животът им е еднакъв и няма ни по-богати, ни по-сиромаси, няма завист, клевети и злодумие, а затуй няма и болести. И данъци няма, ни поклесари проклети. Людете живеят тъй, както е предрекъл Христос и както са живели Неговите ученици и първи следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да припишат на Божия Син думи и заповеди, които той никогаш не е продумвал. И тъй като никой в общинарията няма нищо в повече, отколкото му е нужно, та да го продава, никой не борави и с пари. А като няма помежду им сметки, нищо не разваля общия им живот. Всички ядат еднаква храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка си я приготвя както лично тя си знае – и там се явяваше единствената богоугодна разлика между людете – в изкусността, в майсторлъка и в изнамирането на видимите природни потайности; през зимата всички работят, кой каквото умее, а на пазаря в неделя следобед си разменят изработеното и всеки дава туй, що го има и взема онуй, що го няма. Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо вътък – сламки от лимец, щото са дълги и се огъват, без да се трошат; можеше да плете и торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина... Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Труфка пък й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един по-голям – за мама. В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим отвари. Работим какво работим, в неделя заран всички сме в храма... то ние там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп. Конопът през зимата държи топло, а през лятото – ладно и не го гризат ни мишки, ни червеи. Молили сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна... Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само молитвата „Отче наш” и проповед за делата Исусови. Ние, младите и децата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо, освен от гръчките войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на Сътворителя. Нямаше и убийства на хора или на животни в онез времена. Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна изповед и общо един другиму давано опрощение. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна свобода и на прошка. Прошката е Боговото у всеки от нас, най-светият подарък, що човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони за всички.   Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво – работехме всякой според възрастта си. Брат Всилий рядко се вестяваше в общинарията и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал да отива на война и да се затрива заради василевса, и хептен не щял да пее по гръчки в черковите. Един ден брат Василий влезе в стаичката, дето учехме, пошепна нещо на учителя ни и аз чух само: „И от женските дай – тез, що са първи по рвение и по ум!” Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка и подир там дойдоха майките ни. Съвършеният ги почете чрез докосване на длан о длан, както според правилата на братството се поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири момчета. И техните майки – там. Избрани бяхме за ученици-послушници по пътя към съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава от цялото братство, а за учението ние ще се отплащаме първо чрез прислужване в храма, а сетне и чрез истинска служба. Но и това не беше всичко. Не знам дали ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се отдам на старание или по-скоро бих се върнала в къщи, та да се после оженя за някое момче от селата, дето нямаше братства и затуй такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат Василий иска това от мене и бях щастлива да го направя за него. На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената Ведра, а момчетата – при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години, напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и майчинство. Но Ведра ми рече: ”От днес твоят мъж е Светият дух, а децата ти са душите на другите. За тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат силни и да благоденстват.” И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците – още по-дълги.  Първият ни евангелски път бе много тежък. Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в годината по четиридесет дни, а три дни в седмицата – вторник, четвъртък и петък – оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих наравила всичко. И той идваше понякога да пита учителката ми Ведра как върви моето... ох,... той казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа... нещо като удопо... уподо... „Уподобяване трябва да е.” „Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита, дали напредвам в стопяването на плътта и въздигане на мислите. „Умът й пребъдва в старание и рвение похвално” – казваше Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща. Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както се иска от мене и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас ми е казвал, че ще сторя най-голям грях... И аз се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга за косата й – гъста и черна коса, едната й половина става за постилка, а другата – за завивка...; и още си признах, че веднъж, докато съм носела вода от кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм можела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям... И нещо срамно си казах пред събраните вярващи...И на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш, особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по... малка нужда... И то все около третата нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам. „Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото, но веднъж не устисках и...” Казах го пред вярващите и се разплаках. Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено устремление” и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа, чедо, че кога съм се родила, тукашната ми майка Велика ме е кръстила в църкова и тъй ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух и затуй Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от Свети Йоан, после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, накрая ми даде напътствия за душевен подем: „Знай завинаги, че няма нищо по-висше от любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога, само когато служи на други души, щото макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата, някои са по-наназад и трябва да им помагаме...” Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски път – вторият. Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да намразя яденето на „дишаща храна”; да се гнуся от влечението към противната плът на мъжа; да ненавиждам онова, чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, пеенето и сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо или човешка голота, стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче от охлювчета или момински венец от цвеке. Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една нощ излезе навън уж за по нужда и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с Райчин – едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство, двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга развъждала юрдечки. Останах сама при Съвършената Ведра и грижите й за мене и духовното ми уподо... е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме прегръщаше с истинска майчина обич: „Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата..” Тъй стигнахме до третия евангелски път. Него и днес го обичам. Дванайсет месеца Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести не само с молитви и молитвено четене, а с билки, треви, камъни и вода. И с изповед. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ще оздравеят!” Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се на болна, ама не на лъжа, за да ме изпита, а наистина: зачервяваше се като огън и от челото й огън излиза; друг път повръщаше или пък падаше, тъй както ходи; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът й падна на левия крак и загнои; въшки завъди...очите й се запердиха с някаква ципа... И още сичко, дето може да се случи на един здрав човек. А аз требеше не само да я лекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй ми бе на мене изпитът. Изпита ме Съвършената Ведра и ме одобри. „Ставаш за лечителка. Ставаш!”   Предстоеше ми четвъртият евангелски път – оня, от който – казаха ми – някои не се връщали живи. Но аз знаех, че ще се върна. Вярвах си, че брат Василий Съвършеният ме чака да порасна, но не на снага, а на душа. Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошуля, бяла и дълга до земята и тръгнах, уповавайки се на Бога и на една моя си вътрешна радост, що обладава съществото, когато то обича себе си и си вярва. Една дълга година, Боянке, преживях, без да усещам земя и небе, глад, жажда или безсъние. Понякогаш дори въздуха не усещах и не знаех дишам ли или не дишам. В къщата на Ведра имаше една задна стаичка, дето Съвършената сушеше кори и билки. Беше ранна пролет и стаичката бе почти празна: имаше само ниско столче и кърчаг с вода, а на пода бе просната конопена черга с лимецови сламки – подарък от мама за учителката ми. „Тук ще живееш! – рече ми Ведра и като затвори вратата, в стаичката стана тъмно. После щракна резето отвън и освен тъмнина, усетих и страх. Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще остана там. Мина някакво време, видя ми се дълго, почуках на вратата, подир потропах, накрая почнах да я ритам, защото исках да изляза и да се махна оттам, но чух гласа на Ведра: „Имаш всичко, що ти е нужно! Намери го, извади го от тебе си и го употреби!” Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам светлина и да ми е топло. Исках и да не съм сама, но не знаех чий образ да измъкна от мене си. Брат ми наскро се беше оженил за момиче от външния кръг на селото – там живееха оглашените, те можеха да се женят, да ядат месо и да имат много деца; майка ми и Зяпко и без мен си поминуваха праведно като вярващи членове на богомилското братство; питах се, има ли някое момче, което някогаш да съм харесвала, сигурно е имало, но образът му се беше потулил нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не огладнявам и се проснах на чергата по гръб като прикована – с разпрени ръце и раздалечени крака. Имах нужда да бъда нещо друго, а не човек и не момиче. Реших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в късна есен. Вятър огъва клонето, плодът се люлее, но не пада. Люлях се, що се люлях, пък взе да ми се вие свят. Пийнах още вода, залепих гръб о стената и пак стоях като прикована. Мислех си, че съм вода, като онази, дето пада отвисоко, шуми, сякаш плаче, но падне ли долу, кълби се от радост и от нея излизат бели мехурчета... Кълбих се и аз някое време, радвах се, искрях на моето си слънце, но се усетих уморена и седнах на столчето. Не знам защо се сетих за змиите. Имах голям страх от тях. Знаех, че те не умират, не се разболяват, чувала бях, че могат да оживеят и отново да порастат, дори ако са пресечени на две, стига да имат запазени поне два пръста плът от тялото им зад главата... Не можах да се усетя змия. А когато престоят ми в стаичката стана толкова дълъг, колкото можех да изтърпя, без да полудея, аз отново се захванах да думкам по вратите. „Искам да ида по мене си. По голяма нужда!” „Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!” „Искам да ида някъде... при мама...” „Че иди! Кой те е вързал!” И пак тишина. Като че някой ми пошепна: ”Ти в е ч е можеш да правиш каквото поискаш, стига да не вредиш чрез себе си на някоя друга душа.” „Ти можеш всичко! Излез и виж!” Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде! Ама щом гласът казва, трябва да се опитам. Пощурах се насам-натам из тялото си като в някаква подземна пещера, па намерих най-меката му стена – темето на главата ми - и оттам излязох, но не с краката напред, както излизат душите на мъртвите, а се някакси прецедих, га че вода минува през тънко платно. Тъй за пръв път напуснах снагата си, издигнах се докъм тавана и оттам гледах мене си как съм седнала свита на пода, а главата ми отпусната върху трикракото столче като на мека възглавница... По някое време вратата се отвори и Ведра ме извика в голямата стая. С бързината на светкавица аз се върнах в плътта си и като току-що събудена се помъкнах нататък. Беше нощ или по-скоро разсъмване, затуй в стаята оттатък всичко изглеждаше синкаво. Цял месец се учих да напускам тялото си, когато поискам, като най-дълго се упражнявах в спиране на дишането. „Па гледай да не го спреш така, че да не можеш после да го събудиш. Бавно спирай – на три пъти по десет и още три –, докато свикнеш!” И се научих. Можех да ставам мъртва и никой да не разбере, че съм жива. Дъхът на живота ме напускаше бавно и оставяше тялото ми хладно, но не мъртвешки студено, а като на човек, изпаднал в несвяст. Пък топлината, дето излиташе през кожата ми, отиваше там, където преди това й бях заръчала – при живи хора, при хора-души, по други земи и при непознати люде, и оставаше там толкова, колкото й е нужно, за да намери онова, за което е пратена. Събуждах се отпочинала и зафащах някаква къщна работа. Ведра ме бе научила да бродирам – бродирах знака на съвършените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи от пръв поглед, но пък на точно определени места, различни за мъже и жени. „Докато нижеш мънистата, айде да идеш до Мъгленската братска община и да видиш дали е стигнал там стройник Манул, що е свършил и ще ли се скоро завърне...” Седях до прозореца, боцках платното, а мисълта ми замина да търси Манул. Намерих го, разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа. Друг път излизах от мене си по мое желание и по цели дни не се прибирах в тялото си. Интересно ми бе да пътувам по света и да се срещам с други души, да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча от тях и аз самата да ги поучавам. При едно такова излизане извън тялото си аз се срещнах с душата на брат, който ми каза: ”Всичко, що е създадено, създадено е за човека. И всичко е около него – на разстояние една мисъл. Важното е да си безстрашен в мислите си и да бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в главата ти, туй ще рече – има го някъде на света.” Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да свършват, докато един ден дойде онова, от което най-много се боях – кръвното изпитание. Ведра разстла в средата на стаята суха трева, посипа я с нещо уж като пясък, но то блещукаше – оказа се надребнено стъкло, ситно като сол и само тук-там парчета, големи колкото нокът – и ми каза да скачам отгоре им. „Три пъти по десет и още три!” На седемнайстия скок краката ми се израниха и тревата се окървави. „Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича!” – извика ми Ведра. „Не знам как да я спра.” „Не знаеш, защото не си се питала. Душата знае всичко! Попитай я!” Питах се, но нищо не си отговорих. И продължих да скачам, дано болката ме научи или дано кръвта ми изтече и аз умра. Ни едното, ни другото. „Кажи й да спре! И кръвта е твоя, и волята – твоя! Заповядай й, но така, че да те послуша! Нямах сили да заповядам, помолих й се. Нищо. „С молба не става! Волята никогаш за нищо не моли! Тя знае само да настоява! Хайде! Иначе ще требе цял ден да пиеш отвара от коприва. И ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пукнеш като мехур!” Не знаех как, но си заповядах: ”Спри! Спри, чуваш ли!” И се разплаках. Докато изсъхнат сълзите ми, спря и кръвта. „Дотук добре. Хайде сега, съблечи се и легни по корем въз тревата!” Легнах, но не смеех да се отпусна: между тялото ми и стъкления пясък имаше един пръст разстояние и аз се боях да го премина. Ведра сложи на кръста ми камък, камъкът ме притисна, аз усетих люто ухапване като от стотици отровни мравки и успях да помисля:” Стига! Недей!” И съм загубила свяст. „Достойно, та предостойно! – каза ми после Ведра, като почистваше корема ми от полепналото стъкло. – Виж, ни капчица кръв! Тялото ти вече те слуша. Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго, щото аз от дете съм твърдоглава и трудно се давам...” Така се научих да подчинявам на мисълта и на волята си дори най-вироглавите хора, животни, а понякога ветрове и градушки. Когато и четвъртият евангелски път свърши, Ведра ми подари черно расо с качулка и с дълбок вътрешен джоб, от мама получих два чифта ликови обувки, а от Свършения Годун – две нови торби, свързани с общо въже, които щях да нося преметнати през рамото си. В едната винаги щеше да има хляб, в другата – билки и някоя от светите книги, а и оня зелен и бистър камък, с който надничахме в очите на болните и виждхме болките им като камъни в дъното на кладенец. Скоро последва ритуалът на моето посвещаване в съвършенство: венецът на мъките ми и началото на един много дълъг път, който накрая ме заведе до кладата на хиподрума в Константинопол... Посвещението направихме не в храма, а в гората над селото. Беше пак пролет, гората току-що се бе облякла, аз стоях боса в студената трева и гола под новото си расо, а на лице бяла като варосана. Бях все още твърде млада, а бях и жена. Пред мене на повалените трупи седяха Съвършеният Годун, учителката ми Съвършената Ведра и още единайсет мъже, новите апостоли, събрани от цялата ни тайна богомилска епископия... Аз щях да бъда дванайстият. И за мене оттук натък щеше да се приказва като за мъж – той, Съвършената Макрина.   „Защо никогаш не бива да питаш, какво е Бог, Макрино?” „Щото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли човек да го удопо... уподоби на нещо, което види и знае, сторва грях велик, а съвършеният требе да се пази от греха. Защото е невъзможно за тленния ум да лесно описва нетленните, неизразимите и само чрез вяра приетите неща...” „Що е туй человек и человеците що са?” „Братя по душа, деца на един Отец и всякогаш свързани в едно, като членовете на човешкото тяло. Когато едно нещо в тялото те боли, боли те и всичко друго.” „Що е най-противно Богу ? „Неверието в Него, убийството на нещо, що диша; насилствено подчинение на друг човек, па бил той цар или какъвто и да е господар; сквернословните мисли и думи; алчността за притежание; многоложеството; прекалените трудове, непосилни за тялото и душата; непомерното знание, придобивано без разбиране, но пък с корист...” „Що е най-добро според Бог?” „Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина; да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че насилието е смъртен грях и че човекът живее заради Бог, само когато живее заради другите хора” „Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?” „Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност,че си жив; щом работиш онова, що ти е работа и не търсиш плата за труда си, щото самият ти труд те радва, ти си угоден Богу. Щом почиташ страданията, пратени ти от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и щом виждаш живота си като една стълба на постепенно възкачване към Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!” „Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?” „Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на душата, както е нужен облакът за светкавицата, посочваща пътя в тъмното...” „Какво искаш да кажеш на Бог?” „Господи, слезни в мене, че да ти служа!”   Вечерта Съвършента Ведра ми донесе сребърна чаша – единствената скъпа вощ в храма – пълна с питието на временната забрава: гъста отвара от упойващи билки. Трябваше да заспя достатъчно дълбоко, за да не усетя болката от допира на нажеженото желязо. И не го усетих. Събудих се на другия ден и се видях възнаградена: китката на дясната ми ръка бе украсена с най-драгоценния накит - знака на съвършените.   Още същата вечер ние, дванайсетте апостоли на Съвършения Василий, напуснахме планината и тръгнахме надоле към Плъвдин, където ни чакаше нашият учител. Навсякъде людете ни посрещаха с надежда и очакваха от нас да им кажем истината и да им посочим пътя. „Братя, когато е сътворявал човека, справедливият Творец не е искал на земята да има добри и зли люде, нито богати и бедни или царе и роби. Той искал за всички да има еднакво. Всичко, що е повече от потребното, е вредно за душата и гибелно за здравето на всеки от нас. Вяра, свобода и братство! Това е, което ни е нужно. Не убивайте човек, добиче или друго, що е дадено да е живо, и ще сте дълговечни! Не се мразете и не бивайте злобни помежду си и ще сте здрави! Не вярвайте на чернокапци коварни, що ви лъжат, че те ще ви заведат при Бога или ще измолят от Него милост за вас. Има само един път към Небесата и това е праведният живот и молитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво ще ви кажат за вашия нрав и история тези, които ви мразят. Смрадливите византийци иззеха от манастирите църковните български книги и царските летописи, в които бе записана българската история, преведоха ги на гръцки, както те си поискаха и както на тях им изнасяше, а истинските изгориха! И сега ще накарат децата ви да повярват, че нашият български род е тъкмо това, което враговете му казват за него! Пазете истината в паметта си и я предавайте на синове и внуци, както им придавате името и кръвта си! Бъдете праведни и утешени!” Така им говореше Съвършеният. Понякога им говорех и аз. Мъжете се чудеха що за жена съм, щом се изправям редом до мъж и приказвам, както приказва и той, га че сме двама с еднакъв акъл и по мъдрост равни! За тях това беше чудо. Някои не върваха, че съм жена. Косата ми бе прибрана в плитка и скрита под качулката, гърдите ми не личаха, щото бяха така пристегнати, както се стягат кърмачките, кога искат да отбията детето и кърмата им да спре. Само гласът и ръцете ми..., само те изглеждха някак детински, та затова някои ме вземаха за момче.   Имаше по селата и люде, които ни мразеха или просто се бояха от съгледвачите на дината или на василевса. Те отказваха да ни приемат в къщите си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой...

  • Малки спомени за големия Парцалев

    лв8.00 Разгледай

    Уводни думи от автора:   Учтивостта изисква да си призная, че идеята за написването на тези спомени не е моя.   ... Беше 31-ви октомври 2012-та година. Бях в компанията на приятеля ми от Стара Загора – Антон Тонев. Стана дума за това, че на тази дата през 1989-а ни напусна най-признатият български комик  Георги Парцалев. Антон ме помоли да го имитирам – нещо, което продължавам да правя през всичките тези години с огромно удоволствие. След като се посмя от сърце, изведнъж, съвсем непринудено, Антон каза: „Звезди, ти защо не вземеш да напишеш една книга за Парцалев?! Познавали сте се толкова добре, знаеш подробности, които ще бъдат много интересни за читателите!...“ Тези думи ме развълнуваха. И ентусиазираха. Още щом се прибрах у дома, седнах пред компютъра. И веднага се потопих в рояка от спомени... ... Първа пред очите ми изникна една случка от моите студентски години, която е показателна за огромната,неописуема любов на българина към безумния талант на  Парцалев.   ... Беше мразовита февруарска нощ. Зъзнех край стоянката на такситата в центъра на София, срещу Народното Събрание, до Опашката на Коня, и пристъпвах от крак на крак. Минутите бавно се търкаляха, но такси така и не се появяваше.   Изведнъж ме осени една шантава идея.   Приближих се до стоянката и натиснах копчето за връзка с дежурния оператор. След няколко секунди се чу сънен женски глас: „Моляааа?!“. Аз си преправих гласа и рекох: „А бе моля ви се, пратете ми едно такси на жълтите павета, че ми замръзна джигера! Утре няма да имам глас в театъра!!!“. Жената отсреща мигом се събуди: „Ооо, другарю Парцалев, веднага ви познах! Стойте там! Веднага ви пращам кола! До две минути ще е при вас!!!“.     * *   *   Мили ми читателю,   ако тази случка те е заинтригувала, значи ще прочетеш цялото ми повествование на един дъх! Сърдечни благодарности на Антон Тонев и Издателство СИЕЛА! Приятно четене!         Беше горещо и незабравимо лято. Лятото на 1979-а. Лятото на моето запознанство с Георги Парцалев. Всичко започна неочаквано. Като на кино. И продължи цели 10 години...           ... Юлският парещ  вятър вееше перчема ми на воля. Бях си подал главата през прозореца на „Варшава“-та на баща ми и се надвиквах с мислите си. Пътувахме от родния Козлодуй за столицата. Бях решил да кандидатствам актьорско майсторство във ВИТИЗ – Висшия институт за театрално изкуство, сега НАТФИЗ – Национална академия за театрално и филмово изкуство. Обяснявам подробно, защото много хора през целия си съзнателен живот смятат, че актьорите са завършили ВИФ (Висш институт за физкултура). ... Щом пристигнахме в София, веднага отидохме на ул. „Раковска“ 108А. Пред сградата, където се изучава театралната азбука, се тълпяха много хора. Млади, стари, весели, оклюмали... всякакви. Имаше и няколко момчета с китари. Около тях се бяха оформили групички, които монотонно припяваха позабравени рефрени. Оставих баща ми настрани да гледа любопитното множество и си запроправях път с лакти, за да стигна до прозорците, където бяха изложени списъците с имената на кандидатстващите по моята специалност. Предварително не бях се замислял за това колко голяма би могла да бъде конкуренцията. Е, въртяха ми се такива едни цифри в главата, от рода на 520 или 630, или, хайде – най-много 750... Затова останах поразен, когато видях нескончаемите листове с имена, окачени на всички възможни прозорци. Когато стигнах до № 1298, усетих как езикът ми залепва за небцето, дишането ми се затруднява и аз олеквам. Да, олеквам, сякаш съм перце и мога всеки момент да отлетя нанякъде... Баща ми прояви огромно търпение. Безмълвно изчака, докато тълпата ме избута отново до него и тихо рече: – Хайде, синко, да отиваме към квартирата! По пътя мълчахме. Дишахме на пресекулки, а обувките ни сякаш припяваха по паважа: „Много, много, много кандидати... много, много...“. Вечерта татко ме заведе в Унгарския ресторант – точно срещу ВИТИЗ. Поръча по една халба бира и някакво мезе, после дълго гледа някъде встрани от мен. Накрая продума: – Не бива да се отчайваш, сине! Ти си закърмен в театрална среда, макар и самодейна. Зрънцето на таланта го има у теб. Пред комисията гледай да бъдеш естествен и дано тя да оцени това твое зрънце, та да ти даде шанс да го развиеш. Горе главата, успех!!! Рано на другия ден той си замина. И ме остави. Остави ме с Надеждата за добро представяне, Вярата в собственото можене и Любовта към бъдещата професия.     * *   *   Веднага щом го изпратих, взех душ, избръснах се, облякох се и се запътих към ВИТИЗ с разтуптяно сърце. Поради ранния час не открих много младежи, копнеещи да станат артисти на всяка цена. Бяха петима или шестима. Разхождаха се нервно напред-назад, като някои от тях шепнеха текстове полугласно, а един дори рецитираше „О, Шипка!“ колкото му глас държи. Отново се загледах в списъците. Не, това беше някакво безумие. Как е възможно 1300 души да се борят за 45 места?! Бяха обявили, че ще приемат 30 момчета и 15 момичета. Усетих студена пот по гърба си. Чувствах се объркан. Идеше ми да изтичам до автогарата и да се метна на първия автобус за Козлодуй. И тогава си спомних думите на баща ми: „Не бива да се отчайваш, сине!“. Закусих, помотах се из посъбудилите се вече софийски улици и отново краката ми ме поведоха към Театралната академия. На входа имаше вече огромно гъмжило от хора.Бутаха се, въртяха се като омагьосани в кръг, викаха, дори крещяха и все се повдигаха на пръсти, за да видят нещо, но какво точно може би и самите те не знаеха. Всички тези жужащи хора ми заприличаха на търтеи, които се суетят около входа на кошера и хем не вършат работа, хем пречат на пчеличките... Изведнъж някой извика силно: „ТИШИНА!!!“ и разговорите секнаха на момента. После същият този някой обясни, че прослушването от комисията става съвсем бавно и първият кръг ще се проточи няколко дни. Залепи нови списъци по стъклата и се скри в сградата, отприщвайки нова канонада от въпроси, възгласи, крясъци и кикот. Оказа се, че ще се явявам пред комисията на следващия ден. А какво да правя дотогава?! Не познавах никого.  Къде да отида? Как да унищожа оставащото време?!... И тогава ги видях. Бяха две. Много приятни. Усмихнати. Млади. Добре сложени. Минаваха по улицата, защото тълпата пред входа на института беше направила тротоара непроходим. Веднага впрегнах 20-годишната си енергия, поставих на лицето си усмивка на манекен от снимка в бръснарски салон, избутах на задна линия мисълта, че съм от така наречената „провинция“ и прескочих парапета, поставен пред Института, за да не бъде... прескачан. – Здравейте, момичета! Накъде така сами?! Защо без кавалери? А може би сте отегчени от  еднообразните им похвати?! Е, не бива да съжалявате, защото аз съм занимателен за двама! Какво ще кажете отсреща в ресторанта, маса да поръчаме за трима? Моята галерия от вицове е необозрима! Както можеше да се очаква, девойките не бяха много заинтригувани от внезапната ми поява. Спогледаха се и сякаш се питаха с очи: „Какво да го правим тоя?!“. После едната намигна на другата и рече: – Добре. Приемаме. Обаче внимавай – ако не ни разсмееш още с първия виц, ние си тръгваме, а ти оправяш сметката! И се започна... В продължение на часове момичетата се заливаха от смях. От съседните маси също надаваха ухо и с удоволствие установявах как едвам сдържат усмивките си и колко им е трудно да се преструват, че слушат не мен, а седящият отсреща. А аз бях в стихията си. Успях да разгърна такъв потенциал, какъвто не подозирах, че притежавам. Имах усещането, че светът се е превърнал в маса за трима. Изживяването беше неописуемо. Когато награждаваха Йордан Радичков с „Аскеер“, той сподели, че се чувства като бучка захар в кофа вода. При мен ситуацията беше същата. Само дето кофите бяха две. ... Още от малък бях установил, че притежавам уникалната дарба да преправям гласа си и да наподобявам гласовете на други хора. В началото имитирах учителите си и съседите с по-особена дикция. После се „прехвърлих“ на артистите. Като прибавим към умението ми и това, което бях наследил от родителите си – преподаватели в родното училище и активни участници в местната самодейност, – картинката става доста шарена и интригуваща. Най-ценната палитра в рисунъка на гласовите ми изображения през годините се оказа импровизацията. Благодарение на нея моите имитации добиваха по-оригинален, по-сочен, по-изненадващ вид... ... Но да се върнем на масата. Почти се беше свечерило, а аз продължавах да променям гласа си. Прекрасният, звънък смях на девойките галеше младото ми его и ме отпускаше в дълбините на щастието. След като бях преминал през гласовете на учителката по физика, на този по физическо, на историка, на старшината от казармата и на подсмърчащия  подполковник с усмивката на гуру, който прекарва страхливи туристи през гъста джунгла, рекох: – А сега... Внимание! Време е за тежката артилерия! И започнах да имитирам любимите си български актьори: Григор Вачков, Георги Черкелов, Никола Анастасов, Тодор Колев, Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Петър Слабаков... Когато стигнах до гласа на Георги Парцалев, от съседните маси започнаха да ръкопляскат, а едно от „моите“ момичета се хвана за корема и смеейки се истерично, извика: – Спри бе, човек!... Ох, не мога... Ще умра!!!... След това спонтанно скочи, заобиколи масата, дойде до мен, целуна ме по едната буза, после по другата и изчурулика: – Ставай! Ще те водим при него! В настъпилата тишина гласът ми прозвуча дрезгаво: – Тоест... как така? При кого... ще ме водите?! – При него! При Парцалев!!! – Амааа... – Няма Ўма, няма дама! Отиваме и толкоз! Хайде, ставай, той много ще ти се зарадва! Между другото, аз се казвам Катя! Приятно ми е да се запознаем! Чичо Жоро живее точно под нас. Баща ми е художник и е приятел на Парцалев. Често слизаме у тях на гости.Ставай де! Ако в този момент ми бяха казали, че ще ме приемат във ВИТИЗ без изпит, нямаше да се изненадам толкова. В сърцето ми някакъв странен симфоничен оркестър засвири натрапчиво „Танц със саби“ на Хачатурян, а остриетата на сабите заплашително се скупчиха в една точка. Сякаш костелива ръка стисна гърлото ми. Чух се да казвам: – Не, не... Това не може... Така не става... Как?!...Та аз съм го виждал само по телевизията... ... Опомних се едва в таксито. Седях до шофьора, а на задната седалка двете момичета се кикотеха, потривайки доволно ръце... Голямото шоу тепърва предстоеше! Предполагам, че ако мама и тате не бяха атеисти, в тези секунди – преди срещата ми с големия Парцалев – треперещите ми устни със сигурност  щяха да шепнат: „Отче наш, който си на Небесата, да се свети Името Ти, да дойде Царството Ти...“. Изведнъж Катя се обади: – Ето тук, ако обичате! На ъгъла на булевард „Ленин“ и „Светослав Тертер“ спрете! Шофьорът се ухили самодоволно и каза: – Знам бе, дете! Парцалев съм го возил поне 300 пъти! В София такситата са около 3000. Не съм чувал колега да е казвал, че не го е качвал никога!!! И се разсмя гръмогласно... Как съм слязъл от колата, как съм се изкачил до втория етаж и как съм успял да не припадна – не знам. Помня само, че на касата от лявата страна на вратата, до бутончето на звънеца, имаше малко картонче, покрито с плексиглас, и върху него бе изписано със ситни букви: „з. а. Г. Парцалев“. (Въпреки всенародната любов и огромното признание на самобитния му талант, Парцалев дълги години беше „Заслужил“ артист. Едва в края на кариерата и дните му бе удостоен със званието „Народен“.) ... Катя натисна рязко звънеца и без да крие дяволитите пламъчета в очите си, ми намигна свойски. Един вид: „Няма страшно!“.  Да. Сигурно нямаше да бъде страшно, ако в същия миг тя и нейната приятелка не бяха изтичали на долния етаж. Скриха се от погледа ми. И от срама ми. Притаили долу дъх, те чакаха да видят какво ще се случи. В първия момент понечих и аз да се махна, но с нарастващ ужас установих, че краката ми не могат да се помръднат. Бяха като зациментирани. За части от секундата си помислих, че се превръщам в паметник на страха. Кожата ми започна бързо да настръхва, между пръстите на ръцете ми се появи обилна  пот, опитах се да преглътна, но разбрах, че небцето ми е засъхнало. Под лявото ми око някакъв нерв започна да тиктака. Тъкмо се бях захванал за успокояващата мисъл, че големият артист може пък точно тази вечер да не си е у дома, когато вратата безцеремонно се отвори. Лично аз предпочитах да се отвори земята. И да изчезна. Но това не се случи. ... Хиляди пъти съм си представял, че ми се налага да опиша точно този миг. Първата ми среща с Георги Парцалев!!! Чудил съм се как ли би могло да стане това?! Какви думи да използвам и как да ги навържа, като не притежавам дарбата на майсторите разказвачи?! Не съм Йовков, нито Дикенс. Не съм и О’Хенри. … Ето го!!! И сега го виждам пред очите си. Истинският. Живият. От плът и кръв. Самият той. Този, когото продължавам да не знам как да опиша.   ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ!   ... Беше току-що излязъл изпод душа. Полуразгърден, с дълъг халат. „Дибидюс черен“, както той се изрази по-късно. Имаше предвид халата. Косата му беше мокра, още несресана, на интересни, весело падащи кичури. Малкият му мустак се състоеше от остри черно-бели косъм-чета, които сякаш нарочно бяха „кацнали“ над горната му устна и придаваха закачлив вид на естествената му благородна и неподражаема усмивка. Капчици вода се спускаха игриво по гърдите му, преди да бъдат попити от мекотата на халата. Пръстите на ръцете му бяха дълги, като на виртуозен пианист. По тях блещукаха безброй пръстени. Такива едни... красиви, чудни, впечатляващи. ... Времето спря. Секундите започнаха да тежат. Като напоени с олово. Той ме гледаше с леко повдигната лява вежда. А аз мълчах.

  • Златните 8

    лв16.00 Разгледай

    Това е историята на една сбъдната мечта. В тази книга ще прочетете истинската приказка на осем момичета, които с много труд, упоритост и талант успяха да достигнат до върха на световния спорт. Ще научите за всички трудности, за всички успехи, за сълзите, болката, лишенията, мечтите и разочарованията на осем деца, които се превърнаха в световни звезди. „Златните 8“ разказва за дългия път на най-успешния отбор в историята на българския спорт. Националният ансамбъл по художествена гимнастика в периода 2009-2016 г. спечели общо 81 медала, включително и бронз на Олимпийските игри в Рио де Жанейро. В книгата са използвани интервюта със златните момичета и техните треньори, както и текстове на спортисти от световна величина като Христо Стоичков, Йордан Йовчев, Наско Сираков, Стефка Костадинова и Ирина Винер. Предговорът е на златното момиче Християна Тодорова.Дата на издаване:Април 2017 "След нашето футболно поколение за първи път видях и разбрах как цял един народ може да бъде обединен около отбор. И така съвсем естествено и заслужено златните момичета се превърнаха и в отбора на България." Христо Стоичков "Успяха, защото можеха, знаеха и толкова го искаха! Успяха, защото двете с Ина бяхме до тях! Защото целият ни екип беше едно голямо сърце. Те се превърнаха в отбор – епоха!" Илиана Раева

  • "Стоичков" - Истината за легендата - DVD

    лв10.88 Разгледай

  • Чай Кукер за подсилване на имунната система

    лв7.00 Разгледай

    Чай Кукер за подсилване на имунната система Кукерът гони злите духове и носи здраве и радост на хората. Чаят Кукер е билков микс от седем български билки е създаден, за да носи радост и здраве чрез специално комбинирани, които имат подсилващо действие върху имунната система. Съдържа следните билки: Шипка - Нейното лечебно действие е доказано с годините. Дължи се на високото съдържание на витамин С, каротин (провитамин А), ликопен, пектин, витамини В1 и В2, РР, К. По съдържанието си на витамин С шипковия плод няма аналог в растителния свят! В семената се съдържа витамин Е. Високо е съдържанието на минерални соли - най-вече калиеви, калциеви, фосфорни, магнезиеви и др., флавоноиди (кемпферол, кверцетин, рутин). Съдържанието на минерали и елементи като калий, магнезий, натрий, калций и фосфор в шипката е много по-високо отколкото в много плодове и зеленчуци. Лавандула - Лавандулата е безценен помощник при безсъние и умора. Билката с уханни лилави цветове има силни дезинфектиращи, антибактериални и антигъбични свойства. Билката с опияняващ аромат e известна като мощно отхрачващо средство, което прочиства бронхите.   Кориандър – най-мощното оръжие за детоксикация, Листата са детоксикатор, който премахва живака и алуминия от мастните тъкани, и не позволява да се натрупват нови. Кориандърът е документиран и като традиционно лечение на диабет. Силно се препоръчва за хора, които страдат от болестта на Алцхаймер, болестта на Паркинсон, артрит, диабет, вирусни и бактериални инфекции, хепатит, колит, обсесивно-компулсивни разстройства, аутизъм, синдром на Турет, безплодие и парализа на Бел. Коприва - Може да се каже, че копривата е едно от чудесата, с които ни е дарила природата. Тя е известна със своето стягащо, отхрачващо, тонизиращо, противовъзпалително и диуретично действие. Коприва се препоръчва като мощно средство за предпазване от чернодробни, артритни, ревматични и бъбречни заболявания, също и при лечение на алергии и анемия. Мащерка - Мащерката съдържа няколко вида антиоксиданти - флавоноиди, терпинен, бета каротин, които прочистват тялото от свободните радикали и ни помагат да се предпазим от вредите, които те могат да му нанесат. Също така съдържа и тимол - специфичен антимикробен агент, който действа смело в борбата с различните типове патогенни микроорганизми – вируси, гъбички, паразити, бактерии. Мащерката е надежден компонент и за лечението на астма, бронхит, круп и ангина, тъй като успешно отстранява секретите при възпаление на горните дихателни пътища. Ехинацеа - Ехинацеята е единствената алтернатива на лекарствата, препоръчвана от лекарите при начални изяви на простудни заболявания. Екстракт от цветето успешно се използва при поява на болки в гърлото и нов възпалителен процес. Днес билката се прилага успешно като имуностимулиращо средство, което действа върху производството на Т-клетките и подпомага способността на лимфоцитите да се справят с бактериите в човешкия организъм. Използва се и при лечение на артрит и ревматизъм, както и превантивно при стрес и за укрепване на паметта. Котешка стъпка - Това планинско растение е известно като билката на Левски, тъй като е била използвана от него за лечение на куп заболявания. Апостолът изцелил именно с котешка стъпка стотици отчаяни българи, които потърсили помощ от него, докато е бил свещеник. Ползите на билката, които народната медицина познава, са многобройни. Тя се използва като средство за сваляне на високото кръвно, за лечение на гинекологични заболявания, възпаления на пикочния мехур и мъжката полова система и при десетки кожни проблеми. Тази невероятна комбинация от най-здравословните български билки на Земята дава уникален тласък на имунната ви система както никой друг билков микс! Можете да го подготвите горещ или да го изстудите, с или без мед, по всяко време чай Кукер е страхотен за вас!

  • "Bulgarian Embroidery" - DMC Library (1975)

    лв25.00 Разгледай

    Благодарим Ви, че сте активна част от опазването и съхранението на българското културно наследство!

  • "Български народни шевици" - Елена Тодорова (Част 2)

    лв30.00 Разгледай

    Благодарим Ви, че сте активна част от опазването и съхранението на българското културно наследство!

  • "Българска народна шевица" - Елена Тодорова (Част 1)

    лв30.00 Разгледай

    Благодарим Ви, че сте активна част от опазването и съхранението на българското културно наследство!

  • Магнити сувенирни Шипка

    лв1.50 Разгледай

  • Ликьор от българска роза - 50 ml

    лв3.20 Разгледай

  • Магнити сувенирни Хасково

    лв1.50 Разгледай

  • Магнити сувенирни Крушунски водопади

    лв1.50 Разгледай

  • Магнити сувенирни Еменски водопад

    лв1.50 Разгледай

  • Магнити сувенрни Хотнишки Водопади

    лв1.50 Разгледай

  • Магнити сувенирни Капиновски водопад

    лв1.50 Разгледай

  • Ликьор Роза 200 ml в кутия

    лв8.00 Разгледай


Генериране на страницата: 0.245695 секунди